Балканска война
от Уикипедия, свободната енциклопедия
| Балканска война | |||||||||||||
| Конфликт: | |||||||||||||
 „На нож“, картина на Ярослав Вешин със сюжет от Балканската война |
|||||||||||||
|
|||||||||||||
| Воюващи страни | |||||||||||||
| Балкански съюз: •  България• .svg){kind=small} Гърция•  Черна гора• .png){kind=small} Сърбия |
 Османска империя |
||||||||||||
| Командири | |||||||||||||
Иван Фичев Васил Кутинчев Никола Иванов Радко Димитриев Георги Тодоров Константинос I Панайотис Данглис Павлос Кунтуриотис Константинос Сапунзакис Никола I Данило Петрович Митар Мартинович Янко Вукотич Радомир Путник Петър Божович Степа Степанович Божидар Янкович |
Назъм паша Зеки паша Есад паша Абдулах паша Али Риза паша |
||||||||||||
| Сили | |||||||||||||
| България - 350 000 (600 000 мобилизирани) Сърбия - 175 000 Гърция - 70 000-90 000 Черна гора - 30 000 |
420 000-430 000 | ||||||||||||
| Жертви | |||||||||||||
- За Втората балканска война вижте Междусъюзническа война.
Балканската война се води между Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя през 1912–1913 г. За да улеснят осъществяването на националните си амбиции, страните от Балканския съюз се стремят да отнемат от Турция областите с разнородно население Македония, Източна и Западна Тракия и Северна Албания. Османската империя губи войната и с Лондонския мирен договор (17 май 1913 г.) е принудена да отстъпи териториите на запад от линията Мидия (Черно море) — Енос (Бяло море). Освен края на османското господство на Балканския полуостров, друг резултат от войната е създаването на независима албанска държава. Спорът между съюзниците за подялбата на новопридобитите територии води до Втората балканска война, която избухва само месец след първата.
Съдържание |
[редактиране] Причини за войната
След Руско-турската война от 1877–78 в пределите на Османската империя остават значителни територии с предимно християнско население (българи, гърци, сърби и албанци). Тъй като националноосвободителните борби не дали желания резултат, правителствата на България, Сърбия и Гърция се ориентирали към друг подход — война с Турция.
Освен това България се стремяла към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринска Тракия, а Сърбия — към излаз на Адриатическо море, към Вардарска Македония и части от Албания. Гърция пък искала области в Албания, множество острови в Егейско море и части от Южна Македония. А Черна гора имала претенции за разширяване към Шкодра.
Турция, разбира се, не била съгласна с всички тези искания. На своя страна тя имала Австро-Унгария и Германия, които били против Турция да загуби владенията си на Балканите, като така защитавали своите интереси.
Русия била на страната на Балканския съюз, а Великобритания и Франция не взели ничия страна.
След като Италия и Турция влизат във военен конфликт през септември 1911, правителствата на държавите от Балканския съюз усилили своите военнотехнически и дипломатически подготовки. Великите сили не гледали с добро око на тези приготовления, тъй като скоро се очаквало да избухне световна война и те не искали обстановката на Балканите да се утежняват допълнително.
Кланетата над българското население в Щип през ноември 1911 и в Кочани на 25 юни 1912, дали търсения повод на правителствата на България, Сърбия, Гърция и Черна гора да поискали Османската империя да спази изискванията на Берлинския договор и да извърши административни реформи в балканските си територии, като даде автономия на Македония и Одринска Тракия. Османската империя отхвърлила исканията на Съюзниците и скъсала дипломатическите си отношения с тях.
[редактиране] Начало на войната
На 26 септември 1912 Черна гора обявява война на Османската империя, нейните войски нахлуват в Северна Албания и се насочват към крепостта Шкодра. На 4 октомври 1912 Османската империя обявява война на държавите от Балканския съюз. На 5 октомври България и Гърция на свой ред обявяват война на Турция, последвани от Сърбия на 7 октомври.
[редактиране] Мобилизация, състав и съсредоточване на войските
Балканският съюз изпраща на бойните полета около 645 000 души с 1412 оръдия[1] (в това число не влизат всички мобилизирани). В началото на войната Турция разполага с мобилизационен състав на европейска територия от около 420-430 хиляди души[2] и 930 оръдия[1].
[редактиране] България
България успява да мобилизира около 600 000 души[3][4][5][6] с 1116 оръдия[7][8], като пряко във военните действия участват 350 000 души и 728 оръдия[1][9].
Първа армия, съставена от 67 000 души[10], под командването на генерал от пехотата Васил Кутинчев. В състава и влизат две дивизии: 1-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Стефан Тошев и 10-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Стою Брадистилов.
Втора армия, съставена от 72 000 души, под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. В състава и влизат три дивизии: 3-та пехотна дивизия под командването на генерал-майор Иван Сарафов, 8-ма пехотна дивизия под командването на генерал-майор Димитър Кирков и 9-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Радой Сираков.
Трета армия, наброяваща над 83 000 войници[10], под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев. В състава и влизат три дивизии: 4-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Климент Бояджиев, 5-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Павел Христов и 6-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Православ Танев.
Освен тези три армии, някои части от войската имащи второстепенна роля са пренасочени към македонския фронт. Това са 2-а пехотна дивизия под командването на генерал-лейтенант Димитър Гешов и 7-а пехотна дивизия под комадването на генерал от пехотата Георги Тодоров.
Към тях влизат и Македоно-одринско опълчение, както и една конна дивизия.
[редактиране] Съсредоточаване
Веднага след завършването на мобилизацията започва съсредоточаването на българската армия, което се извършва по ж. п. линии и пеша и приключва напълно до 4 октомври.
Главните сили са концентрирани за настъпление в Източна Тракия. 1-а армия е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач, като щабът на армията се намира в Ямбол. 2-а армия заема района Търново Сеймен-Харманли с щаб в Харманли. Разположението на армията се прикрива от самостоятелна конна бригада, разположена в Любимец. 3-а армия е разположена източно от Ямбол - вляво и в отстъп от 1-а армия. Щабът се намира в с. Стралджа. 1-а конна дивизия прикрива фронта на 3-а армия.
По този начин най-напред е изнесена 2-а армия. 1-а армия е съсредоточена на един преход, а 3-а - на два прехода от границата. Общият фронт, по който трите армии настъпват, е с дължина 120 км. Заради мерките, взети от българското командване, турската страна остава в неведение за изходните позиции на 3-а армия, което дава предимство на българите в началото на бойните действия.
За отбрана на южните граници и настъпление в Западна Тракия и Македония българското командване отделя няколко групировки. Родопският отряд е съсредоточен в района на Средните и Западни Родопи срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места, Хасковският отряд е развърнат срещу Кърджали, а 7-а пехотна дивизия е разположена около Дупница за настъпление по поречието на Струма.[1]
[редактиране] Сърбия
Сърбия участва във войната със 175 000 души и 300 оръдия[1][9], групирани в 10 пехотни дивизии и две независими бригади, под командването на бившия министър на войната Радомир Путник. Щаба на сръбската армия стига до заключението, че най-вероятно решителните боеве срещу турската вардарска армия ще се водят при платото на Овче поле, преди Скопие. Главните сили са разделени на три армии за настъплението към Скопие, а една дивизия и една независима бригада са за пратени в помощ на черногорците при Нови пазар.
Първа армия е под командването на Александър I Караджорджевич и е най-многобройната и най-силната, формираща централната част на силите срещу Скопие. Втора армия е под командването на генерал Степа Степанович и се състои от българската 7-а пехотна дивизия и една сръбска дивизия. Тя формира левия фланг на армията и напредва към Страцин. Включването на българската дивизия е съгласно предвоенния договор между началните на щаба на българската и сръбската армия, но дивизията отказва да се подчини на заповедите на генерал Степанович веднага след началото на войната и следва само заповедите на щаба на българската армия. Трета армия е под командването на генерал Божидар Янкович и бидейки дясното крило на армията, получава задача да овладее Косово и да се присъдени към останалите армии в битката при Овче поле.
[редактиране] Гърция
Гърция е считана за най-слабия от трите основни съюзници, поради унизителното поражение, което претърпява срещу Османската империя през 1897 година и поради тази причина не се е очаквало да помогне много срещу турската армия. Успява да мобилизира едва 70 000 души[9] (по други данни - 90 000[1]) с 244 оръдия.[11] Гърция разполага със силнен военноморски флот, което се оказва важно за Балканския съюз, тъй като единствено тя може да предотврати пристигането на подкрепления, които много бързо могат да бъдат транспортирани от Азия в Европа.
Армията, наскоро реорганизирана от Френската военна мисия, е групирана в две Армии. „Тесалийската армия“ с главнокомандващ крал Константинос I и командващ на армията генерал-лейтенат Панайотис Данглис. Състои се от 7 пехотни дивизии, 1 кавалерийска бригада и 4 независими батальона. Очакванията са били да преодолее укрепената турска граница и да настъпи към западна и централна Македония, с цел превземането на Солун.
Около 10 000-13 000 души в 8 батальона образуват „Епирската армия“, под командването на генерал-лейтенант Константинос Сапунзакис, която получава задача да настъпи към Епир. Тъй като няма никакъв шанс да превземе силно укрепената столица Янина, първоначалната и задача е да задържи турските сили, докато пристигне подкрепление от „Тесалийската армия“, след като успешно изпълни задачите си.
Междувременно гръцкият флот получава задача да превземе островите в Егейско море, които все още под Османска власт и да подсигури морския път. Тази задача е дадена на „Егейския флот“ под командването на контраадмирал Павлос Кунтуриотис, който разполага с 3 бойни кораба, нов тежък крайцер „Авероф“ и 7 ескадрени миноносци. Малки бойни групи от ескадрени миноносци и торпедни лодки са натоварени със задачата да претърсят Егейско и Йонийско море за малки османски плавателни съдове.
[редактиране] Черна гора
След като приключва с мобилизацията през първата седмица на октомври, Черна Гора разполага с 30 000-на армия[1], организирана в 4 дивизии, всяка от които с по 3 бригади. Главнокомандващ на армията е крал Никола I, а началник на щаба на армията генерал Лазарович. Основната задача е да се превземе важния град Шкодра, докато второстепенните действия са изнесени в Нови Пазар.
[редактиране] Критика за българската дипломация
- Българската дипломация не успява да осигури общо военно командване на войските на Балканския съюз и общ военен план, тъй като всяка държава гони своите интереси. От това главната тежест пада върху България, чиято войска възлиза на 400 000 души — повече от половината от цялата армия на страните от Балканския съюз.
- Допълнително българската дипломация не успява да сключи общ договор с всички страни-участнички в Балканския съюз,а само двустранни споразумения - българо-сръбски,българо-гръцки договори.
- Според българо-сръбския договор, подписан на 29 февруари 1912,Македония бива разделена между България и Сърбия на зони на влияние.
- Румъния не е политически неутрализирана и др.
България разбира своите слабости по-късно, по време на Междусъюзническата война, която следва Балканската война.
[редактиране] Бойни действия
[редактиране] До първото примирие (октомври 1912 - ноември 1912)
[редактиране] Българско настъпление в Източна Тракия
След планиран от началника на главния щаб генерал Иван Фичев преход през Странджа, на 11 октомври 1912 г. изненадващо е превзет Лозенград. На 16-20 октомври Трета българска армия, командвана от Радко Димитриев, превзема Люлебургаз и Бунархисар. След това настъпва към Чаталджа (на 40 км от Цариград).
Лозенградската операция се провежда от 9 до 11 октомври (22 до 24 октомври нов стил) 1912 г. От българска страна в нея вземат участие 3-а и части от 1-а армия. За главния удар срещу противника край Лозенград се разчита на войските, командвани от ген. Р. Димитриев.
Командването на Източната турска армия решава да настъпи на 22 октомври с 1-ви, 3-ти и 4-ти корпус и с тях да удари фронтално между Одрин и Лозенград, а с гарнизоните на Одринската и Лозенградската крепост да ангаржира фланговете на българските войски. В резултат на това се стига до насрещни боеве при Муратчалъ - Кайпа, Гечкенли, Селиолу, Ескиполос - Петра и Ериклер.[12]
Същият ден започват боевете между предните части на двете воюващи страни. Под прикритието на силен артилерийски огън срещу 1-ва бригада от българската 1-ва пехотна дивизия настъпват главните сили на 3-та низамска дивизия. След дълги боеве през целия ден турският 9-и пехотен полк от 3-та пехотна дивизия е разгромен, а дивизията "Измид" от 4-ти корпус започва отстъпление под прикритието на 12-та пехотна дивизия.
На 10 октомври (23 октомври нов стил) при Петра южно от Ериклер се стига до стълкновения, при които турците търпят поражение и се изтеглят към Лозенград. Източната армия е разбита, като единствено 3-ти корпус продължава съпротивата си, но на 24 октомври и той се оттегля към Бунархисар и Виза.[13] Лозенград пада, а българските войски са посрещнати от местното българско население като победители.[14]
[редактиране] Западен театър на войната
Освен в Източна Тракия, през октомври и ноември 1912 г. български войски действат и в Родопите, Беломорието и поречията на Струма и Места. Целта на настъплението им е, от една страна, да осигурят тила на настъпващите срещу Цариград войски, и, от друга страна, да изолират турските групировки в Македония[15], където съюзническите сили имат почти трикратно числено превъзходство[16].
Родопският отряд, командван от Стилиян Ковачев, разбива войските на Явер паша, като на 27 ноември при с. Мерхамлъ е обкражен от Кърджалийския отряд и сборна конна бригада и капитулира. Хасковският отряд завзема част от Родопите. На 5 или 8 октомври той завзема Кърджали, а на 8 ноември — Даръдере.
7-ма пехотна рилска дивизия настъпва по долината на р. Струма и заедно със сръбската армия завзема Македония. На 5 октомври настъпва към Кочани, Царско село и Горна Джумая. Успява да изтласка турските войски на юг от Кресненското и Рупелското дефиле. На 27 октомври 1912 достига Солун.
Успешното настъпление на българските войски в Източна и Западна Тракия кара турското командване да задържи подкрепленията, които са предвидени първоначално за борба срещу Сърбия и Гърция, и да ги пренасочи за отбрана на Тракия и столицата на империята от българите[17].
Разположената край Враня, на река Южна Морава 1-а сръбска армия (90 000 войници с 40 батареи) е изправена срещу главните сили на турската Вардарска армия (три корпуса, наброяващи над 68 000 военнослужещи и 63 батареи), които са съсредоточени в района между Скопие и Куманово. Срещу десния фланг на турската групировка действа 2-а съюзна армия (съставена от една сръбска и 7-а Рилска дивизия), части от която настъпват от Кюстендил. По-слаби турски отряди бранят областите Косово и Санджак от сръбски и черногорски войски.[18]
Сръбските войски преминават в настъпление на 7 октомври[19]. Турците също настъпват и на 10 октомври край Куманово се стига до мащабно сражение. Предните сръбски части са силно притиснати, но удържат турския натиск. На следващия ден (11 октомври), 1-а сръбска армия разгръща основните си сили и пробива турския център.[20] Заедно с Куманово в сръбски ръце попада най-прекият път за Македония и жп линията, свързваща Солун и Косово поле. Разбитата Вардарска армия отстъпва към Битоля[21], където на 4-5 ноември търпи ново тежко поражение от сърбите и се оттегля към Албания и Епир[22].
След успешни боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро гръцката армия изтласква турските войски и влиза в Солун на 26 октомври. Същевременно подлага на обсада крепостта Янина в Епир.
Успехите на Черна гора се състоят в изтласкването на турците от Новопазарския санджак и обсаждането на Шкодра.
[редактиране] Военни действия по море
Балканските съюзници печелят победи над Османската империя и в Черно и Егейско море. През октомври до средата на ноември гръцкият боен флот овладява редица острови в Егейско море (в т. ч. Тасос, Самотраки, Тенедос, Хиос, Лесбос). Установявайки базата си на остров Лемнос, гръцкият адмирал Павлос Кунтуриотис блокира Дарданелите и прекъсва морските комуникации между османските владения в Мала Азия и Македония. Опитите на турския флот да пробие блокадата водят до сраженията при Ели (3 декември 1912 г.) и Лемнос (5 януари 1913 г.), победители от които излизат гърците.[23]
Въпреки че българският флот представлява по-малко от половин процент от българската армия през 1912, военните моряци участват активно в сраженията по море и суша. Изградена е първата в историята на България минно-артилерийска позиция във Варненския залив.
На 11 октомври турският крайцер „Хамидие“ и един контраминоносец наближават на по-малко от десет километра от Варна, но се оттеглят след кратка престрелка с бреговата отбрана. На 7 ноември българското командване научава, че за Цариград от Кюстенджа са тръгнали два египетски кораба, натоварени с оръжие за турската войска. В малките часове на 8 ноември 1912 г. българските торпедоносци „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“ и „Строги“ атакуват бронирания крайцер „Хамидие“ североизточно от Варна. „Дръзки“, командван от командир мичман I ранг Георги Купов, торпилира „Хамидие“, нанасяйки му сериозни повреди и го изважда от по-нататъшно участие във войната срещу България. Морската блокада на българското черноморие е вдигната и така е премахната опасността от нападения срещу българските флангове в Одринска Тракия.
[редактиране] Поява на военновъздушни сили
За пръв път в историята като бойни средства са използвани самолетите. Освен това те имат и разузнавателна функция. Първото военно използване на самолетите е през 1911 г. в турско-италианската война, но тогава италианската армия използва авиацията само за разузнаване, докато в Балканската война българската армия за пръв път използва самолети за бомбардиране с ръчни гранати на турските позиции.
[редактиране] Временно примирие
На 3 ноември Турция се обръща към Великите сили с молба те да посредничат за преустановяването на военните действия и в Лондон започват преговори.
[редактиране] След първото примирие (ноември 1912 - април 1913)
След започването на преговорите и турската и българската армия вземат мерки за подготовка на своите армии за нови бойни действия. Първоначално главното командване на българската армия издава заповед всички войници да бъдат настанени в квартири, като 1-ва и 3-та армия се изтеглят зад линията Епиватос – Деленес – Кадъкьой – Аврен – Кабачкьой - Караджакьой, а 2-ра зад линията на блокадата на крепостта Одрин.
В началото на декември 1912 се получават сведения за съсредоточаване на турски сили на Галиполския полуостров, както и в района на Дарданелите. Със заповед на главното командване на българската армия е създадена 4-та армия, в чийто състав влизат 2-ра пехотна дивизия, 7-а пехотна дивизия, Македоно-одринското опълчение и др. Създава се и нова отбранителна линия на 1-ва и 3-та армия, главното командване издава разпореждания за действие при нарушаване на примирието и се вземат мерки за укпрепване на тила на армията.
На 10 януари 1913 г. в Турция е извършен държавен преврат от младотурците и военните действия се подновяват.
На 24 януари (6 февруари нов стил) турските войски атакуват българските позиции при Чаталджа и Галиполи, но претърпяват провал. Не успяват и в боя при Булаир, който се води на 26 януари (8 февруари нов стил) и в десанта при Шаркьой на 26-27 януари (8-9 февруари нов стил). Съюзниците пък превземат ключовите крепости Янина и Шкодра.
В периода 11-13 март се провежда Одринската операция, при която Втора българска армия, заедно със сръбски войскови части, след щурмуване на източния сектор, превзема Одринската крепост, след което започва настъпление към Чаталджа, която се явява последната преграда пред турската столица.
Разгромът при Одрин е връхната точка на Балканската война, след която турското правителство подновява преговорите за мир в Лондон.
[редактиране] Лондонският мирен договор
Лондонският мирен договор е подписан на 17 май (30 май нов стил) 1913 в Сенджеймския дворец в Лондон. С него Турция отстъпва на съюзниците земите на запад от линията Мидия (на Черно море) — Енос (на Бяло море), с изключение на Албания. Съдбата на егейските острови (с изключение на о. Крит, който се дава на Гърция) е предоставена на международната комисия. Албания е призната за независима държава.
[редактиране] Жертви
В Балканската война българската армия губи 84 000 убити и ранени, сръбската губи 31 000, черногорската - 16 000, а гръцката - 5 000.[24] Към българските загуби от 30 000 убити и над 53 000 ранени се прибавят и повече от 3 000 безследно изчезнали[25]
[редактиране] Последици
При подписването на Лондонския мирен договор не са обсъждани териториалните противоречия между съюзниците, въпреки това Сърбия и Гърция два дни по-късно сключват таен договор, насочен срещу България. Към тях се присъединява и Черна гора. Напрежението между страните от Балканския съюз довежда до избухването на Междусъюзническата война.
Балканската война има и положителни страни. Националният въпрос на Балканите се решава в известна степен. Османските полуфеодални средновековни структури са разрушени. Откриват се пътищата за навлизане на модерни производствени отношения.