Горноджумайско въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Заклеване на четниците Хейлс и Тагеев в четата на генерал Цончев

Горноджумайското въстание е масов въоръжен бунт на българите от Пиринска Македония против Османското владичество в областта, състоял се през есента на 1902 г.

След частичното освобождение на българските земи от турска власт и по силата на Берлинския договор от 1878 г. областите Македония и Одринска Тракия остават под пряката зависимост на Високата порта, с обещания за реформи по примера на о. Крит. В годините от края на XIX и началото на XX век българският национален въпрос се занимава с проблемите около обединяването на всички земи населени с българи в една държава. Това неминуемо води до разрастване на революционните борби и изостряне на обстановката в подвластните на Османската империя балкански територии.

През есента на 1902 г. ВМОК започва подготовка за въстание, като гарантира, че то ще бъде подкрепено от армията на Княжество България.^[1] Правителството на д-р Стоян Данев и ВМОРО обаче преценяват акцията като прибързана. Въпреки неодобрението Горноджумайското въстание избухва по поречието на р. Струма на 23 септември 1902 г.^[2] То цели да се привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос. Огранизира се и с цел прилагане на реформите, предвидени в чл. 23. от Берлинския договор за християнското население в европейските територии на Османската империя. Българите в Македония са призовани да образуват чети и да изпращат молби до Великите сили с искане за установяване на автономия в Македония.

Въстанието се ограничава само в някои селища на Горноджумайския край – Железница, Сърбиново, Градево, Бистрица и други. В останалите райони на Пиринска Македония се водят само отделни сражения между въстаниците и турската армия. Броят на четниците възлиза на около 3000 души.^[3] Планът за въстанието е обсъден и приет на 18 септември 1902 г. Първите сражения между въстаниците и турската армия се водят на 23 септември. В тях съвместно действат чети на ВМОК и местната селска милиция. Боевете са възстановени с нова сила в края на октомври. От българска страна те се водят от ген. Иван Цончев, който е тежко ранен. Четите на ВМОК и селската милиция не издържат в тежките сражения срещу турските войски и биват разбити. В ликвидирането на четническия бунт участват големи войскови части на османската армия, наброяваща 15 000 души. В резултат на нейните действия са опожарени 15 села.

Жестокостите на турските власти предизвикват реакция сред европейската общественост и заставят Великите сили да се намесят. Под тяхно давление Високата порта е принудена да приеме изработените от тях "пъдарски реформи"^[2]^[3] на 17 февруари 1903 г., според които се пристъпва към реорганизация на полицията, въвеждане на отделен бюджет, заместване на мюсюлмански с християнски пъдари и въвеждане на поземлен данък във вилаетите на Солун, Битоля и Скопие. Главният инспектор на Високата порта Хилми паша остранява обаче само част от турците пъдари.^[4] Дейците на ВМОК и ръководителят на въстанието генерал Иван Цончев прибързват с организирането на бунта, тъй като желаят да се възползват от присъствието на руска делегация в България по случай 25 годишнината от сраженията при Шипка.^[1]^[3] Русия обаче не желае усложнения на Балканите, тък като е ангажирана с възникналия остър конфликт с Япония.

След въстанието на много места революционните комитети са ликвидирани, а оръжието им е прибрано от турските власти. Голяма част от местното население е избито, а около 2000 души търсят спасение чрез бягство в свободното Българско княжество. Прибързаното въстание нанася силен удар върху действията на ВМОРО.^[1] Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации.^[3] Тези фактори водят до ускоряване на подготвяното от ВМОРО въстание, което избухва на 2 август 1903 г.